дъжд вали, вали, вали

Пак заваля. А е само 10 и половина сутринта. Усещането ми е, че е слетобяд, леко мрачно, чува се тропането на самия дъжд... изпаднах в някакво безвремие... Но колкото и да е странно днес дъжда ми носи по-скоро спокойствие, от колкото съжаление... Значи съм по-добре от вчера, дано по-зле от утре, както казва моя кум:)
Тъй де, ако моите състояниа на "ала депресия, апатия а самосажъление" продължат по-дълго време... горко ми. Вчера цял ден се чувствах сама, забравена...
Гледах страхотен репортаж за (мисля, че беше петия) фестивал за куклен театър - Ямбол. И... и ревнах... не знам за какво, че ми липсва кукления театър, или по-скоро творчеството, че можеше да се развия по-някакъв друг начин... е сега съм реалист, едва ли щах да вляза в Надвиз - кукловодство... но не, не беше и това причината... не знам.
Има моменти, в които ужким имаш всичко, но нещо мъничко ти липсва... някакво зрънце, което обаче е толкова важно, че може да преобърне каруцата. Всъщност знам какво ми липсва, но не ми се иска да го назова и конкретезирам. Не е за първи път нито за последен... за съжаление.
Не обичам да се чувствам сама. Вчера се мислих над факта, че всички мои бивши гаджета са със семейства и деца:) Това промени общуването ни на друга плоскост, друг вид приятелство. Но ми липсва момента, в който преди като ме се стегнеше шапката, просто се обаждах на някой и излизахме, забавлявахме... закратко време влизах в друго време и пространство, чувствах се желана... и си зараждах батериите. Много ми липсват тези възможности...